И защо е всичко това? Защото някога, в детството ни, родителите, възпитателите и учителите усърдно са занижавали нашата самооценка. А най-тъжното е, че и ние на свой ред, без да искаме, загробваме самооценката на любимите си синове и дъщери. Не е ли време да приключим с подобни методи на възпитание?
В арсенала на възпитателите има множество методи за удряне по самооценката на малчугана.
Първо, това е сравнението.Осъзнавайки, че щом съседът му по чин пише по-красиво, значи е юнак, а то - точно обратното, малкото човече започва по всякакви начини да доказва, че и него си го бива, че и то може да пише супер. По този начин се постига моментната цел - малчуганът е усвоил краснописа. В същото време той е усвоил състезателната скала - никой не е ценен сам по себе си, винаги един е по-лош, друг - по-добър. Нещо повече: ако в дадено нещо аз съм по-добър, непременно в нещо друго ще се окажа по-лош, и от това ще се чувствам унижен. А как иначе? "По-добре" без "по-зле" не е възможно! И край - отсега нататък самооценката ще се гради чрез сравнение с околните. Е, по-добре ли рисувам? По-добре ли пиша?
По-добре ли възпитавам децата си? Ах, моите деца не са най-добрите?!
Помислете обаче как би се развил животът ни, ако тази състезателност не се залагаше у нас изначално. Ами половината ни проблеми нямаше да ги има! Ето, вижте: ние нямаше да имаме комплекси, свързани с външността - всеки щеше да се приема такъв, какъвто е. Защото ще се съгласите, че ако се огледаме наоколо, ще трябва да признаем, че в личния живот са щастливи не толкова изписаните красавци и момичета от кориците на списанията! Чудесни семейства създават дебелите и слабите, високите и ниските, къдравите и плешивите, слепите и накуцващите. Всеки намира половинката си - ако не сигнализира на околните: "Наоколо има толкова много по-красиви!"... А завистта, ревността - нима корените на тези мъчителни чувства не са пак там, в занижената, изкривена самооценка, изграждаща се върху сравнението! "Мъжът ми кръшка - и как няма да го прави, като има толкова по-красиви от мен жени!" Сравните ли се с някого – сами си зашлевяте шамар!
Не по-малко тъжен е фактът, че родителите не само учат наследника си вечно да се оглежда във връстниците си, сравнявайки се с тях, но и сами активно го сравняват с тях. "Нашият син е по-силен от сина на съседите". .. и т.н...
На детето не се дава възможност да разбере, че е личност, индивидуалност, че е достойно за любов просто защото се е родило, че такова като него няма, не е имало и няма да има! То е специално и неповторимо, то е уникално по определение. А нещата стоят точно така! Роди ли се човек - появява се цял свят. Уникален! Образувал се благодарение на неповторимата мозайка от гени, притежаващ присъщ само на него възглед за вселената, способен да проправи собствен житейски път.
Уникален е всеки един от нас!
Защо да забравяме точно тази истина, нарязвайки от неповторимите борове напълно еднакви пънове? Само защото пъновете по-лесно се нареждат на дръвника, а да управляваш дървен Буратино е много по-лесно отколкото жив, мислещ човек, който има собствено мнение за всичко на света - така ли? Излиза, че е така.
Впрочем не сте ли забелязали: в процеса на всяко обучение се поставят оценки не за знанието, а за НЕЗНАНИЕТО.
Отчита се не това, което човек е направил добре, а колко грешки е допуснал.