Стремежът на детето към другите хора е едно естествено предразположение, но както и всяко друго предразположение, то не се проявява от само себе си, нито е дадено в готов вид, а се развива при активното участие на хората, които го възпитават. В началото детето обиква тези, които са най-близко до него: майката, бащата, близките в семейството.

„Детето се ражда и целият свят се усмихва! . . . Само детето не се усмихва. В началото то крещи, настойчиво съобщава за себе си. После се успокоява и плаче само когато има нужда от храна, от почивка или из питва болка. Но трябва да мине още време, за да започне да се усмихва. Това време идва в края на първия или в началото на втория месец.

За първата усмивка на детето е писано твърде много и в поезията, и в науката. Всички изследователи изтъкват, че първата усмивка възниква като отговор на емоционално - социално въздействие, т. е. на въздействие на друг човек, от контакта с когото детето изпитва приятност. Поради това първата усмивка открива пътя за свързването на детето с други хора, пътя на  социализиране  на  неговото  поведение.

А ако няма близки хора, които често да говорят и дълго да стоят над детското легло? Тогава и усмивката, предназначена за близките, възниква по-късно и се явява рядко. Тогава и социализирането на детето се забавя. Първата усмивка открива пътя на развитие на разнообразните емоции, които изпълват живота на детето през първата и следващите години на неговия живот: то се радва на хората, които са постоянно около него, плаче и страда, когато те му липсват. Особено голямо значение в това отношение има майката. Тя е първото звено в безконечната верига на обич към хората. Чрез силните чувства към майката детето се свързва с всички в семейството и ги обиква. През първите години от своя живот то се чувствува добре, спокойно и весело е, когато се намира сред близките си; страда, когато е далеч от тях.

След 3-ата—4-ата година у детето настъпва нужда да се привързва и към други. Привързаността му към близките продължава да е много силна, но то търси активно средата на други деца, може да се привърже към определени възрастни и вън от семейството — в детската градина например. Ако в този период — предучилищна възраст — детето е лишено от детска среда и от контакт с повече хора, ако то е лишено от възможността за по-широка емоционална привързаност, в неговото поведение се създава боязливост, излишна стеснителност или емоционално безразличие, които понякога оставят трайни следи в неговия характер и в отношенията му към хората.

Тази потребност и този стремеж към връзка с другите хора все повече се разширява през училищната и юношеската възраст. Това е съвсем естествено и положително за развитието. Родителите не бива да се чувствуват пренебрегнати, нито изоставени от децата си. Напротив, симпатията, която ще проявяват децата им към своите другари, ще поддържа силна и привързаността към тях самите. Също те трябва постепенно да намаляват своето опекунство над порасналите вече деца, за да им помогнат да се свързват по-лесно с другите хора.