Но защо са допуснати отклоненията в поведението? Няма да бъде силно да се каже, че всяка неправилност в поведението на детето е наша грешка при възпитанието.

Ние наказваме детето, в поведението на което виждаме последиците от нашите грешки.

Не е ли по-добре и по-достойно да поправим грешките си и да се почувствуваме отговорни за тях?

Тук всяка майка и всеки баща може да възрази: „Не възпитаваме само ние, в семейството; детето расте и изпада под влияние на много въздействия вън от семейството. Как могат да се поправят резултатите от вредните влияния? — Разбира се, с наказание".

Дали това е вярно? Вие забравяте, че основното, най-трайно и най-здраво възпитание се извършва в семейството. Ако основата, която вие давате на вашето дете, е достатъчно здрава, и детето, и вие лесно ще се справите с вредните влияния на улицата и на лошите другари. Достатъчно е да сте създали доверие у детето си към това, което вие му казвате, и достатъчно е да поговорите с него като с разумен човек независимо от това, дали е на 5 или на 10, или на 15 години.

На всяка възраст вие имате какво да кажете на детето като на разумен човек, стига да го смятате за такъв човек и стига да му кажете това, което искате, така, че да ви разбере.

Запитвали ли сте се за какво ви служи наказанието при вашето възпитание? Истинският отговор на този въпрос е: за да се създаде страх у де тето да не повтаря грешката. Но тогава вие признавате, че възпитанието не с радост (при малките деца), не с убеждение (при големите), а със страх и грубо принуждение.

Поради страх от наказание вие можете да накарате детето да прави или да не прави нещо. Заедно с това обаче вие непременно унищожавате нещо в него: това може да е частица от собственото му достойнство, може да бъде част от уважението и обичта, които то естествено има към вас, може да унищожите частица от смелостта му и пр.

Сами помислете какво става с едно дете, което често се наказва и което трепери да не бъде наказано.

Може ли да се възпитава без наказание?

Разбира се, че това е напълно възможно, но само при родители, които знаят във всеки момент колко и какво да искат от децата си и как да го поискат; при родители, които възпитават децата си не само когато те направят грешки, а които живеят с трудностите и победите, с радостите и разочарованията на своите деца; при родители, които знаят как да разговарят, как да съчувствуват на своите деца, но когато те грешат, — по човешки да ги поправят.

Вие ще запитате: Тогава какво ще регулира поведението на детето, ако то не изпитва принуждение да се поправи, когато греши?

Научете детето още от ранна възраст да регулира своето поведение в зависимост от вашето емоционално отношение към него. Различните степени на „доволен съм" (като се започне от топлия поглед и ласкавата усмивка и се стигне до шумното одобряване и похвала) и на „не съм доволен от теб" (от неодобрителния поглед до строгата бележка насаме или в присъствие на други) ви дават огромни възможности да изразите одобрението или неодобрението на поведението на вашия син и дъщеря. Научете ги да разбират всичките подробности на вашето отношение към тях и да се замислят, за да се поправят.

Наказанията създават грубост в детската душа.

Преди да накажете своето дете, помислете спокойно дали не можете да го поправите без наказание. Ако успеете наистина спокойно да помислите, непременно ще намерите по-добър, по-резултатен и по-човешки начин на възпитание, при което и авторитетът ви няма да се засегне, и привързаността и уважението на детето към вас ще се запазят.

Не наказвайте, когато сте ядосани и се намирате в нервно състояние: отсрочете разговора върху грешката на детето, като му определите кога ще разговаряте; през това време вие ще се успокоите и ще подберете по-правилно начина на въздействие, а и детето ще има време да си помисли за своята грешка.

„Иска м с а м” Когато видите, че малкото дете се мъчи да се обуе или прави сериозни усилия да пренесе столчето си, не бързайте да му помогнете, не бързайте вие да свършите това, с което то се е заело. Вашата помощ ще го лиши от една истинска човешка радост — радостта да преодолее трудност и само да постигне успех. Когато родителите постоянно се притичват на помощ на детето си или бързат да свършат вместо него това, което то се е заело да прави, лесно го привикват по-нататък да чака всичко друго да върши вместо него.

Погледнете с какво усърдие малкото дете само поставя обувките си на определеното място, вижте колко е доволно, когато ги е подредило. Не отминавайте без внимание такава постъпка. Усмихнете му се, похвалете го, но не с глезене, а с нужната сериозност, защото за детето това е сериозна работа.

У малкото дете има естествен стремеж да иска всичко да върши само. Още през втората година то иска да се храни само, а не знае да държи лъжичката; иска да си обуе чорапите, а не умее. Задължение на родителите и на възрастните е да научат детето да може, да имат търпение и умение да го изчакат и да му покажат, а не да пречат на неговата активност и на стремежа му към самостоятелност.

„Не иска м!" Хармонията в отношенията между родители и деца се нарушава често. Това започва още твърде рано. От това не се намалява обичта на родителите към децата, нито на децата към родителите. Тези противоречия и в началото невинни конфликти показват обаче, че у детето постепенно и сигурно се засилва стремежът към самостоятелност — един особено важен стремеж, който не бива да се потиска безогледно, нито да се оставя безконтролно, за да не се превърне в своеволие, което е вредно за правилното развитие. Вредно е този стремеж да се потиска, за да не израсне от нашия син или дъщеря човек без своя воля и без характер. При възпитанието трябва да научим децата си, без да ги потискаме, да съгласуват своята воля, желания и стремежи с волята на другите.

Още през втората година, след като детето проходи самостоятелно, у него възниква неудържим стремеж към самостоятелност. Оттогава то започва да не се съгласява с много от изискванията на възрастните. Като че ли иска да покаже, че и то може да има свои желания и да не се подчинява на желанията на другите, даже на най-обичаните от него хора —майката, бащата. Това е времето на негативизма, или на „заинатяването", което в различна степен продължава през целия период на детството и юношеството.

Има периоди на засилване и на отслабване на противоречията между възрастни и деца. Те са доста силни между втората и петата година, докато детето си извоюва известно право на малка детска самостоятелност. После настъпва известно уравновесяване, относително по-лесно послушание през първите училищни години, а след това, през време на пубертетната възраст, наново изостряне и противопоставяне на волята на възрастните.

Какво да правят родителите? В процеса на възпитанието конфликти между възрастни и деца са неизбежни. Но родителите не бива да ги превръщат в източник на драми. Със своята разумна воля те не бива да предизвикват или да задълбочават конфликтите. Често именно по вина на възрастните противопоставянията на децата се изграждат в безплодни продължителни разправии. Не допускайте това.

Волята на родителите трябва да се проявява винаги като разумна, като воля, която предвижда последиците и държи сметка за развитието на детето.

Когато детето каже „Не искам", не смятайте, че това е само израз на инат и непослушание: потърсете причината и помислете за последствията.

Създавайте условия в отношенията си с децата те да се вслушват във вашето мнение, без това да ги потиска: да го приемат с убеждение, а не като заповед; тогава по-рядко ще чувате „Не искам".

Когато детето каже „Не искам", не настоявайте и не се старайте непременно в момента то да се откаже и да се съгласи с вас. Бързото съгласие е или външно и изостря още повече вътрешното несъгласие, или е признак на сломена воля, което не бива да ни радва.

При конфликт с детето не се старайте винаги и на всяка цена вие да имате последни думата: така най-сигурно се загубва част от родителския авторитет; отложете решаването на основния въпрос, след като детето помисли; през това време и вие ще имате възможност по-разумно да намерите решение.

Когато детето каже „Не искам", майката или бащата трябва да се държат така, че то да се убеди в разумността на тяхната воля: то може да не отстъпи веднага, но непременно ще се замисли.

„Не искам" на детето не бива да ни плаши, нито да ни обезоръжава. То е сигнал, че трябва по-сериозно да се замислим върху методите на възпитанието ни, да прегледаме нашите въздействия.

Разумният родител може да отстъпи пред детското „Не искам", но така, че да не капитулира, а да създаде уважение у детето и да засили обичта му