В детската консултация една майка разказва за проблем с десетмесечната си дъщеря. Иска непрекъснато да бъде носена на ръце, да бъде навсякъде с майка си. Остави ли я на леглото, веднага следва плач.
Другите майки се опитват да дават съвети. Една препоръчва кенгуру, а друга заръчва: "Остави я да поплаче - само не я разглезвай".
Малките деца имат силна потребност от физическа близост. Те искат да им се говори, да бъдат докосвани и галени. Не разглезваме детето, когато удовлетворяваме тази обусловена от развитието му потребност. Няма да разглезим и двегодишното дете, ако през нощта му позволяваме да бяга от самотата на детската стая и да се шмугва под нашата завивка. Дали в този случай ще бъде смутен собственият ни сън и по тази причина ще търсим по-удобно решение, е друг въпрос. Колкото по-голяма възможност дадем на детето да се насити на родителската близост и топлота, толкова по-свободно то ще може да се насочи по-късно към изучаването на околния свят.
Склонни сме да упрекваме бабите и дядовците, че разглезват детето, ако с повече време и търпение от нас се съобразяват с желанията му. Когато баба с часове чете на глас, готви любимото ядене на внучето или му помага в разтребването, родителите се опасяват, че детето ще се разглези и ще очаква това и от тях. Само че малките умеят да разграничават кое минава при един, а при друг не. За тях просто е добре, когато някой може да им отдели повече време. Затова че мама или татко често нямат тази възможност, обикновено не са виновни нито нито те, нито децата.
Ще разглезим детето, ако непрекъснато го отменяме в неща, които може да свърши само. Ако го водим с колата у приятелчето му, макар че би могло да измине и само краткия и безопасен път, ако всеки път вместо него казваме на чуждото дете на пясъчника, че не бива да му взема лопатката. С това отнемаме възможността на детето да осъзнае какво може да прави само, да се чувства все повече господар на своите умения. Така консервираме в него убеждението, че без чужда помощ е "за никъде".
Детето се разглезва, ако непрекъснато го предпазваме от неприятните последици от собственото му поведение. Ако пречим на чуждото дете да се защити, когато синът ни го е ударил. Ако поне частично не удържим от джобните му пари стойността на прекършената автомобилна антена.
Разглезвано по този начин, детето не може да се научи да регулира поведението си така, че на околните да им е приятно да общуват с него. То не се научава как да се справи самостоятелно с неуспехите си, а винаги очаква подкрепа отстрани.
Глезене е и незабавното изпълняване на всяко материално желание на детето. Така то не се научава, че първо трябва да положиш усилия за нещо, което желаеш да имаш, че известно време трябва да спестяваш за него или да почакаш. Едно нещо губи стойност, ако е незабавно или безпроблемно постижимо. Затова и деца, които получават всичко веднага, в никакъв случай не са щастливи или доволни.
Детето се разглезва и когато разрешаваме конфликтите си с него по мотото: "Малкото време, което прекарваме един с друг, поне да преминава в мир и спокойствие." Ако понасяме пренебрежителното му отношение, се превръщаме в негов слуга, който на всичкото отгоре е и виновен, когато нещо не се получава, както трябва. ("Къде пак си ми сложила маратонките?") Дете, което свикне с подобно държане, ще предизвиква недоволство и в друго обкръжение. Ако допускаме това, отнемаме на детето възможността да понесе навреме последствията от неподобаващото си поведение.
Да не се разглезват децата, да се изисква от тях да се справят с конфликтни ситуации, да се оставят да понесат произлязлото от собственото им поведение, изисква усилия, но е необходимо. Защото това е начинът детето да добие увереност в собствените си сили и да се справи по-добре в обществения живот.

Анна Иванова