Когато се говори за нещастно дете, обикновено се има предвид такова, което не обичат достатъчно или изобщо не му обръщат внимание. А носи ли щастие прекалената любов?
Наблюдавайки нашите съвременници, често стигам до извода, че детето се е превърнало в някакво божество, което на всяка цена трябва да бъде защитавано от превратностите на живота. В такава ситуация изразът “да се съобразяваш с детето” за родителите означава да го направят център на живота си. Много родители с гордост заявяват, че за тях отрочето им е центърът на света, въпреки че от тях всъщност се иска нещо съвсем друго - да служат за пример и ориентир на наследниците си.
Когато детето е желано, то често изпълнява ролята на идеалното “Аз” на своите родители, запълва пустотата, става най-висшето постижение на съпружеската двойка. Нима може да се откаже нещо на този малък бог? Детето е издигнато до този ранг, не знае никакви граници и забрани, родителите са готови на всякакви жертви, за да изпълнят капризите на чедото си. Някои от тях дори сменят професията си или се развеждат “заради благополучието” на детето, като в отговор очакват с течение на времето то да оправдае възложените му надежди.
Култът към малчуганите може да се наблюдава в сценките от градския живот - в училището, в автобуса, в градинките и ресторантите. Навсякъде се чува един и същи лайтмотив: да се защитава детето, тоест да се потиска инициативата му, да се избягва необходимостта то да действа само.
Това поведение на родителите се основава на два твърде съмнителни аргумента. От една страна, се твърди, че човешката личност се развива най-хармонично, когато изпитва най-малко трудности. При това под хармония в случая се разбира равновесие на силите и отсъствие на конфликт изобщо. От друга страна, се подчертава, че истинските потребности на детето съответстват на изказаното от него желание, поне дотолкова, доколкото то се съгласява с възгледите на родителите си. С други думи, едва появило се на света, детето вече като че ли инстинктивно знае кое е добро за него. Това свеждане на съзнанието до простата проява на инстинкт в някаква степен се доближава до крайностите на викторианския морал от миналото.
Въпреки че този странен нов морал се стреми да намери опора в психоанализата, на практика той противоречи на нейните изводи, според които на детето са необходими както положителни, така и отрицателни емоции. За успешното развитие на малчугана е полезно понякога да му се отказва онова, което иска, да се ограничават желанията му и така то да бъде подготвено за преодоляване на подобни ситуации в бъдеще. Именно умението да се справя с неприятностите помага на малкия човек да се формира като личност. Но как да се съдейства на този процес, ако всички единодушно признават, че детето всъщност трябва да бъде пазено от всичко?
Ролята на възрастния човек е преди всичко да помага на детето да стане възрастен, тоест да се научи да се справя с действителността, а не да бяга от нея. Като го скривате от реалностите на света, та дори и с най-благородни намерения, вие го лишавате от възможността да придобие жизнен опит, да намери своя път.
Разбира се, необходимо е да се разговаря с детето, но безкрайното търпение, с което възрастните понякога говорят с децата си или изслушват и най-наивните им въпроси, в бъдеще може да донесе само беди. Порасналият малък човек няма да може да възприема реалния свят в цялата му пълнота и ще мисли, че животът и занапред ще прощава с лека ръка сторените от него бели.
Свръхзащитеността лишава детето от чувствената връзка със света, като я заменя с разсъдъчно възприятие. Едно е да знаеш, че може да се изгориш, съвсем друго е наистина да се опариш. Детето инстинктивно търси рамките, границите на своите действия. Ако не ги намери, рано или късно неудовлетвореност, предизвикана от тяхната липса, ще се прояви.
Тъй като днешните деца рядко се учат да изграждат самостоятелно отношенията си със света, раздялата с детството при тях протича изключително тежко. Много често именно в преходния период се появяват дълбока депресия, отявлен цинизъм и нихилизъм. Тийнейджърът демонстрира на целия свят липсата на прегради за него и собствената си вътрешна пустота - него никога нищо не го е засягало и така ще бъде и занапред.
Такъв млад човек възприема всяко противодействие като насилие, което събужда у него грубата сила. Угнетен, без самочувствие и самоуважение, той жадува за любов, на която да може да се опре, избягва всяка ситуация, заплашваща да го сблъска с реалността. Той се мята между агресията и меланхолията и не е способен да посрещне истинския живот.
По този начин социалните работници, лекарите, психолозите и психоаналитиците все по-често се сблъскват с нов тип отчаяние, което е резултат от прекалената родителска любов и глезене на децата