През идващата седмица завършват приготовленията на девойките лазарки за обичаите на Лазаровден. Тогава православната християнска църква отбелязва възкръсването на Лазар. Той живял край Йерусалим и на четвъртия ден от смъртта му Христос го възкресил
Лазар живял още 30 години в строг пост и въздържание и бил пръв епископ на град Китон на остров Кипър. Празникът е с подвижна дата и е винаги една седмица преди Великден, в събота преди Цветница, като тази година се пада на 11 април. Народът ни много обича и почита този пролетен празник и го нарича “Лазар”, “Лазарица” или “Лазарова събота”.
Празнува се в чест на нивите, пасбищата и гората. За този ден са характерни някои много интересни, жизнерадостни и поетични момински обичаи - лазаруване и боенек. В тях се откриват следите на древни езически обреди, които се отнасят към пролетното събуждане на природата, към надеждите за благоденствие и задомяване. Моминското лазаруване е разпространено във всички български земи.
В Тракия и Родопите то се провежда в две последователни съботи. През първата събота, наричана “Малък Лазар”, лазаруват малките момиченца, а през втората - “Голям Лазар”, тръгват девойките в предбрачна възраст. Подготовката за лазаруването започва далеч преди празника, след Тодоровден.
Девойките се събират на групи по махали и ръководени от сестра, майка или от вече лазарували моми разучават и си припомнят лазарските игри и песни. Основните участнички в лазаруването, наричани лазарки, лазарици, са разделени на две възрастови групи - малки момиченца до 10-12 години и големи моми. Лазарските “чети” в Софийско са съставени от по шест-седем лазарици: четири пеячки и две шеталици.
В едно село може да има няколко такива чети, които си определят махалите, в които ще ходят. На Лазаровден те се събират в къщата на най-голямата -“кумицата”, която ще ги води. Избира се и “селска кумица” - най-голямата и най-порядъчната мома. Лазарките са пременени в нови, чисти момински носии, закичват косите си със свежи цветя и венци и обхождат селото от събота до неделя на обяд.
Четите влизат във всеки дом, като пропускат само къщите, в които има починал през изминалата година. Момите изпълняват специални обредни песни, адресирани към всеки член от семейството според неговата възраст, семейно и социално положение. Пее се за стопанина, за стопанката, за млада булка с бебе, за старата баба, за терзия, за овчар, за свещеник.
В двора на посетената къща девойките пеят, разделени в групи от по две, и изпълняват ритуален танц - “боенек”, “буенец”, особено буйно, несключено хоро, като размахват пред себе си бели лазарски кърпи. При танца лазарките подскачат високо и потропват силно с крака, за да растат високи посевите и да се раждат много домашни животни.
Накрая водачката на четата мята кърпата си, с която играе, на рамото на стопанката, а тя връзва в нея пари и я връща. През Великите пости е позволено да се играе само този танц. Накрая стопанките даряват девойките с яйца, орехи, ябълки, брашно, които те събират в кошнички. Ситото, с което стопанката е изнесла брашното, търкулват и по това как ще падне гадаят за бъдещото плодородие. В Южна Тракия лазарките изпълняват и “пеперударски” песни, с които молят Бог да изпрати дъжд. Ето една такава песен:
“Лазар се вози на златни колца,
низ село ходи, на Бога се моли:
я дай ми, Боже, ситен ми дъждец,
роса да роси, трева да никне…"
В Източните Родопи преди празника девойките се събират в дома на момиченце сираче и от кросно на стан или от “въртока” на чекрък приготвят кукла, която наричат Лазар. Обличат куклата в женски невестински дрехи - бяла риза, сукман, престилка и пояс, забраждат я с червено було и я окичват с венци от цветя. Момиченцето повежда лазарската група из селото, като носи куклата.
Накрая отиват на реката, където развалят куклата, измиват кросното и се пръскат с вода с пожелания да е дъждовна и плодородна годината. Лазарките минават и по нивите и ливадите, покрай реки и извори и пеят специални обредни песни. Някъде посещават и гробищата. Големите лазарки ходят и на следващия ден, в неделя, като обикалят дюкяните и кръчмите и пеят на събраните там мъже.
В Източна България в лазарската група има и други обредни персонажи – “боенек” и “лазарова булка” със строго определени роли. За боенек се избира пъргава девойка, която обличат в мъжки дрехи - на главата й слагат мъжки калпак, а в ръката й - брадва или тояга. В обичая тя изпълнява ролята на младоженец, “зет”. Ролята на лазаровата булка се поверява на по-малко момиченце, което трябва да има живи родители. Покриват главата му с бяла или червена кърпа - було.
След края на лазаруването момичетата устройват празник в дома на водачката. Повсеместно е вярването, че момиче, което не е лазарувало, не може да се момее и задоми, затова в миналото всяко девойче е трябвало да лазарува. Този жизнерадостен момински обичай, носещ пролетно настроение, и до днес се изпълнява навсякъде из България, предаден на момичетата от баби и майки. На Лазаровден из близките до София квартали Драгалевци, Бояна, Симеоново, Бистрица тръгват пременените лазарки, които пазят жива традицията.