Раждането на второ дете увеличва двойно натоварването в семейството, особено на майката. Нейната нужда от подкрепа и конкретна помощ в ежедневието стават още по-големи, ако останалите възрастни са целодневно извън дома. Нерядко в такива случаи майката започва да възлага дребни поръчки на детето, свързани с грижите за бебето или за домакинството. Независимо колко дребни ни изглеждат тези изисквания, те често поставят на сериозно изпитание способността на детето да отговори на очакванията. То ги изпълнява според своята възраст и опит и не винаги действа адекватно или прецизно. А понякога просто отказва да се подчини, защото не иска да прекъсне играта си. Това може да предизвика раздразнителност и неодобрение от страна на майката и да засили у детето чувството, че е обезценено и отхвърлено, с което се полагат основите на ревностни изживявания към най-близките му хора.
· Рязко се сменя стереотипът на отношение към по-голямото дете
Независимо от възрастта си, след появата на бебето първото дете изведнъж става “голямо”. За него обаче тази промяна е внезапна, а и то няма опит да бъде голямо; така че се нуждае от време, за да свикне с новата си роля. Ако в този период на адаптация към променените семейни условия и роли на детето се възложат нови отговорности, то едва ли ще бъде в състояние да ги поеме. Например, да отговаря на телефонни позвънявания, да прибира разхвърляните си играчки, да се къпе или да си приготвя закуската само. Ако до този момент някой друг е правил това вместо него, то приема новите изисквания като ограничение на свободата си и като отказ от страна на родителите да удовлетворяват насъщните му потребности. За детето това означава единствено загуба на родителската любов.
· Поява на напрежение, когато бебето започва да пълзи и се учи да ходи
Свободното придвижване на малкото дете из дома поставя на изпитание търпението на голямото. Бебето започва да завоюва нови територии и да общува по-активно с останалите членове на семейството, да се намесва в игрите и да пречи на заниманията на баткото или каката. Тези ситуации стават източник на внезапни конфликти. Естествено е по-голямото дете да реагира с раздразнителност, дори с гняв и да търси намесата на родителите. В такива моменти то се опитва не само да запази неприкосновеността на своята досегашна територия, но и да възвърне водещото си положение в семейството. Но възрастните нерядко тълкуват поведението му еднозначно – като проява на агресия и егоизъм (каквито черти то несъмнено има), без да виждат и признават правото на голямото дете да съхрани остатъците от своята свобода и независимост. Понякога родителите допълнително изострят конфликта, като застават категорично на страната на “по-слабия”, т.е. подкрепят и оправдават бебето, упрекват или наказват по-голямото и му вменяват вина; а това само усилва неприязнените му чувства към бебето. Детето изпада в неразрешим конфликт – от своя гледна точка то е “тероризирано” и се нуждае от защита и подкрепа, но получава отказ и неодобрение от страна на родителите. Непризнаването на тази потребност неусетно го превръща в “жертвения козел” на семейството и поражда субективното усещане за отхвърленост, което стимулира ревностните изживявания и провокира стремеж към съперничество с цел повторно спечелване на родителите.
Възможен е обаче и друг вариант: голямото дете е ангажирано с подготовка на уроците си или с друго важно занимание, а малкото постоянно търси неговата компания и, естествено, започва да му пречи. Проблемът се усложнява още повече, ако децата съжителстват в една стая. Обикновено в такива случаи родителите вземат страната на голямото дете, което се занимава със “сериозни неща” и започват да хокат “досадника”, да ограничават инициативата му, да поставят множество забрани и да прибягват до наказания, когато детето ги нарушава. Постоянните ограничения и честите наказания към детето, особено в ранна възраст, се отразяват крайно неблагоприятно върху формирането на личността и характера му. А когато са наложени от родителите поради конфликти между сиблинги, те неминуемо пораждат съперничество, предизвиквайки чувство на превъзходство у “победителя” и ревност и неприязън у ощетеното дете.
· Сравняване на децата
Един от сигурните начини да се провокира ревност и съперничество е прякото или косвено сравнение, което родителите неусетно правят между децата. Те са склонни да отделят повече внимание на “по-гальовното” или да поощряват “по-ученолюбивото”, или пък намират най-различни поводи да дават за пример “по-послушното”. Постоянното изтъкване на качество, което едното дете притежава в по-голяма степен от другото и особено превръщането на това качество в семейна гордост може да породи малоценностни чувства и силна ревност у пренебрегваното дете. Хваленето на “достойнства” у едното дете в ущърб на другото предизвиква доста взривоопасна семейна ситуация. Като най-болезнени се възприемат сравненията по отношение външността и телесната конструкция, умствените способности или наличието на талант в дадена сфера и, особено при момчета, по отношение физическата сила и спортните постижения.
Три кратки илюстрации:
1. В семейството има две момичета, едното от които притежава специфична външна черта – чуплива коса, зелени очи или нещо друго, което му придава особено физическо очарование. Възторгът на родителите от това поставя другото дете в ролята на “грозното патенце”. То не е постоянен обект на възхищение и започва да живее с чувството, че е непълноценно и няма значимостта на сестра си. Естествено е двете момичета отрано да се превърнат в съпернички. Един от възможните варианти е всяка от тях да развива своето “достойнство” – на външността може да се противопостави например умът. Но е вероятно ситуацията да се утежни в пубертета – “красавицата” изпада в нервна криза, ако бъде пренебрегната от някого, а “грозницата” се смята за изрод, учи по цял ден и се държи грубо с момчетата.
2. Интелектът е друга същностна характеристика на човека. Още в ранна възраст децата се гордеят от похвали при проява на ум и съобразителност и се срамуват от упреци или присмех при “глуповати” реакции. Сравняването на умствените способности, ученолюбивостта и надареността при по-големите деца може да стане основа за дългогодишна болезнена ревност и съперничество. Обикновено родителите дават за пример отличника и назидават другото дете за липса на достатъчно усърдие. Даже ако има добри успехи в училище или специфични умения в дадена област, то може да се чувства като двойкаджия на фона на своя безпогрешен съперник. Рано или късно това чувство води до усещане за обезцененост и е в състояние да породи истинска ненавист към образеца за подражание. Дори инцидентни сравнения и случайни реплики на родителите могат да бъдат травмиращи за дете, което е ежедневен свидетел на успехите на другия и постоянно се оказва в ролята на “слабак” и “бездарник”. Ако детето се вживее в отредената му от семейството роля, то губи вяра във възможностите и потенциала си и пренася конкуренцията със своя сиблинг в нежелана за родителите посока.
3. По принцип между децата, особено между момчетата, съществува остро съперничество по отношение физическата сила и спортните постижения. Животът в технологичната ера не е обезценил качества като бързина, ловкост, атлетичност; напротив – тяхното притежание се смята за допълнително преимущество и се популяризира доста безогледно в масмедиите. Неслучайно от ранна въраст децата си избират кумири в стил “Батман” или друг екшън-герой, или пък известен спортист. Във фантазиите си всяко момче може да се оприличава на своя идол. Обаче при появата на реален съперник в семейството физически по-слабото дете се сблъсква очи в очи с действителността и се оказва изтикано в ъгъла, без шанс да излезе победител на това ниво на конкуренция. От своя страна, родителите стимулират всячески “семейния талант”, отделят специално внимание на неговия апетит, здравословно състояние и т.н. Това внимание кара “ненадарането” дете да се чувства физически ощетено и емоционално ненужно. То постоянно преживява своята непълноценност и таи обида към родителите си, към способния си брат и към самото себе си.
· Фаворизиране на едно от децата
Всяко дете, независимо от поредността на своето раждане, пола или личните си качества, може да се превърне в любимец на родителите. Понякога тази роля е отредена на първото дете, чието появяване се очаква с огромен трепет и съсредоточава огромна любов и енергия. В други случаи раждането на второто се възприема като нещо познато и не поставя родителите на ръба на физическото оцеляване, а спокойната семейна атмосфера оставя място за повече емоции в общуването с него и го прави по-любвеобилно. Или пък само едно от децата притежава особено значима характеристика за родителите – желан пол, специфично физическо или емоционално качество (по-чаровно, по-кротко, по-умно и т.н.). Каквато и да е причината за фаворизиране, реакциите на родителите са типични и лесно се разпознават от всеки – “любимецът” се радва на постоянно внимание, рядко бива наказван и по-често получава нови дрехи и играчки; докато другото дете често се игнорира, упреквано е при най-малкото неподчинение или се наказва за всяка простъпка чрез лишаване от нещо или забрана за достъп до любими обекти и дейности. Споровете между децата по правило се решават в полза на “любимеца”. В отговор на това игнорираното дете насочва своя гняв към сиблинга и, в зависимост от възрастта и личностните си качества, влиза в таен или открит конфликт с него. Систематичното пренебрегване на едно от децата може да доведе до тежки последствия в бъдеще.
· Заболяване или чести неразположения на едно от децата
Недоброто здравословно състояние на едно от децата също може да стане източник на конфликти и основание за проява на ревност. Понякога дете, което е преживяло еднократно сериозно заболяване или е склонно към чести, но леки неразположения, придобива постоянния статут на болнаво. Всъщност то е “мнимият болен” в семейството, тъй като няма сериозна заплаха за неговото здраве, но вече е породило опасения у родителите и съсредоточава постоянното им внимание. Естествено е към болното дете да се проявяват повече грижи, но тяхната прекомерност поставя всички останали в стресова ситуация. “Болното” капризничи и се глези по най-малък повод и чрез постоянните си оплаквания постепенно се превръща в център на семейния живот, с което по същество придобива ролята на фаворит сред децата. Това състояние има немалко преимущества, така че детето с охота, макар и почти несъзнателно, се възползва от него. Ситуацията оказва троен неблагоприятен ефект в семейството: от една страна, “болникът” расте разглезен и проявява егоцентризъм или пък става неуверен и се затваря в себе си. Здравото дете принудително минава на заден план, тъй като не носи толкова тревоги, но и не се ползва с постоянното внимание на родителите. Самите те се оказват в плен на своята тревога и от състрадание и страх за здравето и живота на детето го обграждат с извънмерни грижи. Това рефлектира обратно върху децата – “болното” усилва болестните си прояви на чисто невротична основа, а другото дете се чувства напълно изолирано от емоционалния живот на семейството.
Случаят е по-различен, ако едно от децата наистина е сериозно болно. Обикновено се повтаря вариантът с “мнимия болен” – майката изпитва по-силни чувства към него, тъй като лошото му здраве е тежко изпитание и може да продължи с години, дори цял живот, и игнорира емоционално здравото си дете. Действително едно болно дете се нуждае от повече внимание и събужда повече любов у родителите, защото често е лишено от повечето радости на детството. Естествено е те да се опитват да компенсират тези лишения, но това не бива да се превръща в основна цел и смисъл на семейния живот и да става за сметка на другото дете. Нещо повече – така децата усещат още по-силно своята неравнопоставеност и всяко страда заради своята болка, а при това положение е по-вероятно между тях да възникне противопоставяне, вместо чувства на привързаност, състрадание и обич.
· Загуба на дете в семейството
Това е една от най-големите и най-трудни за преодоляване семейни кризи. Независимо дали е в резултат на заболяване или на инцидент, тя преобръща живота на всички в семейството и поставя на сериозно изпитание техните чувства. Понякога, без да са провокирани от родителите, у останалото живо дете може да развият тежки виновностни преживявания към починалия сиблинг. Често те са последица от съществувалите отношения на ревност и скрито или явно съперничество между децата. Смъртта на едното от тях поражда у другото силни ирационални чувства, че със своята неприязън и “лоши помисли” е предизвикало нещастието. Такъв тип реакция, особено ако се фиксира като трайно преживяване, може да окаже сериозен негативен ефект върху психичното здраве на детето и изисква намеса на специалист.
Другата голяма опасност за семейството в този момент е неспособността на родителите, най-често на майката, да се справят емоционално със загубата. Има случаи, в които след фазата на острата скръб майката изпада в особено равнодушно състояние и престава да забелязва всичко около себе си, дори живото си дете. Това е всъщност тежка и дълготрайна депресивна реакция. Фактически майката не излиза от състоянието на траур; и макар че привидно започва “да се съвзема” – ходи на работа и изпълнява домакинските си задължения, в душата си тя е свързана единствено с починалото дете и може да изпитва любов само към него. Другото дете става обект само на нейните най-рутинни грижи, без в тях да се влагат значими човешки емоции. Това е една от най-тежките ситуации и за детето – то не може да промени нито факта на загубата, нито да го компенсира с присъствието си в дома. В резултат у него може да възникнат мощни ревностни преживявания, породени от промяната в отношението на майката след смъртта на сиблинга, което то тълкува като обезценяване и отхвърляне. Само че тук съперничеството и борбата за родителската любов са невъзможни, защото отсъства реален конкурент. Понякога в този капан са хванати и деца, родени след смъртта на своя сиблинг. Животът в дома им минава под знака на спомените и скръбта по изгубеното дете – още от най-ранно детство те слушат разказите на родителите за него, стремят се безуспешно да постигнат неговия идеален образ и не изграждат своя самоличност; или пък изпитват същата болезнена ревност, без шанс да влязат в реална конкуренция с някого и да докажат собствената си ценност. В такива случаи също е наложително да се търси специализирана помощ, за да се помогне на родителите да излязат от кризата. Не става въпрос починалото дете да бъде “прежалено”; скръбта по него остава за цял живот. Проблемът, пред който семейството трябва да се изправи, е: как след загубата да заживее отново толкова нормално, колкото е възможно; как да не лишава живото си дете от емоциите и вниманието, които са жизнено необходими за нормалното развитие на всеки човек.
· Съжителство на деца от различни бракове в едно семейство
Ревността в семейството изобщо и особено между децата е често явление при повторен брак на единия или двамата родители. Причините за зараждането й са по-комплексни, отколкото в “стандартните” семейства и нейните прояви се определят в голяма степен от конкретната семейна ситуация. Има два типични примера:
1. В семейството има дете от предишен брак на единия от съпрузите и природено дете. Независимо кой от двамата партньори (мъжът или жената) е биологичният родител на доведеното дете и дали то е осиновено от другия, обикновено възниква съперничество между децата от различните бракове, особено по отношение на общия родител. То в общи линии повтаря модела на ревност и конкуренция в обичайните семейства, но може да се изостри от допълнителни фактори, например: накърнено чувство за семейни връзки у доведеното дете в резултат на развода на неговите родители или пък страх от смърт на биологичния родител и окончателна загуба на родителски чувства (при починал родител в първия брак); оспорване на правата и значимостта на другия в семейството (“първородното” дете срещу “общото”); недобронамерено влияние и намеса в семейните отношения на роднини от двете страни на съпружеската двойка и т.н. Дори незначителната (и напълно естествена) промяна в отношението на единия или двамата родители към доведеното дете след появата на природеното може да провокира у него чувство на ревност. Каквито и да са причините за ревността, нерядко тези отношения се изживяват по-болезнено и се преодоляват по-трудно, отколкото в семейства с общи биологични родители.
2. В семейството живеят деца от предишни бракове на двамата съпрузи. Това е най-трудната за схематично описание психологическа ситуация, тъй като всеки от партньорите идва с негативния си брачен опит (изоставяне, развод, смърт) и всяко дете носи бремето на своята житейска травма. Основният проблем, пред който се изправят членовете на новото семейство, е нарушеното доверие в съпружеството и родителството. Всички осъзнават риска на предприетата стъпка и, съзнателно или не, си задават въпроси относно бъдещето на връзката, характера на взаимоотношенията и границите на толеранс помежду им, и т.н. Сама по себе си тази несигурност поражда напрежение и понякога налага на съпрузите в първите години от съвместния живот да допускат повече компромиси с цел изграждане на трайна емоционална привързаност и заздравяване на брака. Но това може да усили първоначалното противопоставяне между децата, което възниква в резултат на смесени чувства – стремеж за привличане на повече родителско внимание, трудности в приемането на новия брачен партньор на биологичния родител, борба за “командирския пост”… Независимо от мотивите обаче, дълбоко в себе си всяко доведено дете преживява появата на “другите” (новия брачен партньор и детето му) като намеса в интимния свят на отношенията с най-близкия му човек и заплаха срещу своята емоционална значимост. Поради това съперничеството често придобива изострен характер и поставя всеки от родителите в деликатното положение да балансира между “своето” и “другото” дете, без да накърни чувствата на брачния партньор и да ощети собствения си емоционален свят. Но въпреки добрите намерения и усилията на възрастните да примирят децата, нерядко конфликтите остават. Това е обяснимо, ако се вземе предвид гледната точка на децата – всяко от тях е принудено да приеме избора на своя родител и трябва да се адаптира не само към новия му брачен партньор, но и към неговото дете.
Това са най-честите причини и най-типичните семейни ситуации, които провокират поява на ревност и съперничество между децата. В много случаи с израстването си децата постепенно надмогват тези чувства и създават отношения на истинска привързаност. Формирането на тези отношения обаче не е спонтанен процес, а се определя от адекватното отношение на родителите към проблема още в ранните етапи от неговото възникване.